Кръстосвам мърлявите софийски улици, а мразовитите пориви на вятъра ме завихрят в беса си. То, и без това от няколко месеца си ходя подгизнала до ушите... Ама какво пък? На мен ми е слънчево отвътре. Ама явно само на мен. Бродят призрачни хора наоколо. Едни такива свъсени физиономии, сключени вежди, ъгълчетата на устните увиснали като на Пухчо мустачките след баня... Пък аз се усмихвам изпод качулката. Ще ми се да ги зарадвам с нещо. Тези, непознатите. Голяма мъка!  Поздравявам един екземпляр радостно:
 - Добър ден, как сте?
 - Че какво му е доброто?
  Втори:
  - Добър ден!
  - Я, бегай от тука!... Бегам.  
   Майка с бебенце в количка.
   - Да ви помогна по стълбите?
   - И сама мога! ... То е ясно, че можеш, защото си свикнала сама, ама...
   Да помогна на една баба с торбите, дето ги влачи демонстративно от магазина, пъшкайки. Лелеееее! Сумти и се мръщи, като че ли ще и открадна съкровищата за десет лева и половина...
  Подавам ръка на една женичка, да слезе от трамвая - едва не се преби. Дръпна се, говедото, все едно съм прокажена! 
  Спирам да говоря и да питам. Само се усмихвам щастливо. И ги гледам право в очите. Явно изглеждам нелепо, защото се извръщат.
  Брех, да му се не знае и лошото време!