Почивни дни. Няколко. Всичко би било наред, ако не трябваше да се изперат пердетата, холната гарнитура, чаршафите на едно поделение, и още толкова смрадливи чорапи, да се сменят крушките, водомерът протекъл, две врати увиснали, тенджера с мръвки за животните избухнала на печката и се наложи да се чегъртат кокали от стената. Освен това, малката котка избягала, последва еднодневен траур, ронихме сълзи и сополи, разлепихме обяви и ни я върнаха. Сега яде ресните на едно родопско одеалце. Няма отърване, наша си е. Той, всъщност.
  И не написах един ред.
  Тенджерите в мивката и парцалът в кофата никак не ми навяват ... мисли. Смисли. 
  Не ставам за домакиня. Тълковен речник:  "Жена, която не работи навън, а домакинства." Демек - готви, чисти, пере, гургуличка на децата и, от време на време, радва мъжа в къщата...сексуално...ако не я боли главата. Пеньоар на баклавички, пантофи с пухчета и рошава коса, невиждала фризьор близките няколко месеца. И олющен маникюр. За сериалите по телевизията няма да говорим. И игричките в НЕТ-а. Обикновено - карти. Белот.
  Първото си предложение за брак получих преди 20 години. Мигом открих безбройните недостатъци на младежа и избягах с космическа скорост. На осемнайсет никак не върви да сглобяваш семейство. И деца. При условие, че ти се беснее до полуда. И беснях. "Зеленият тефтер" е пълен с имена. И обяснения. После се влюбих. Онова влюбване, в което решаваш, че светът е твой и животът в него. Да, ама не! Той си тръгна, аз родих. И страдах. Известно време. И пак се влюбих. В един такъв, нещастен човечец, същия непрокопсаник като мен. Споделихме си драмите житейски, болките, неизживяните любови, изживяните такива и какво ли още не. И пак родих. И мирясах. Що се отнася до размножаването. Щот" се оказа, че децата нямат нищо общо с любовта. Практически. 
   И така.
    
   За днес - толкова.