По-скоро си спомням, че съм била тъжна. Даже помня ...горе-долу...кой ме е натъжил. Та, след количества изпити бири и задушевни разговори по никое време, все се намира някой, който да ти припомни и подробности от натъжаването. И, когато гостите напуснат, обикновено, когато вече няма нищо за пиене и за пушене, току се осъзнаеш с мисли разни, тъжни. Да не говорим, че сутрин винаги се намират очевидци, които да ти запълнят "дупките" в паметта. 
  Та, събуждайки се оня ден, до едно същество, желано или не...по-скоро желано, ама по-скоро не бивало да е желано, тъпотии...родих това:

Заскрежени са прозорците. Полъхва студ.

На зимата последен опит е да вледени света.

 

Събуждам се, в обятията ми сънуваш друга.

Опитвам да избягам, а връщам се, не мога.

 

Оставам още час, мълча насила.

От пода дрехите събирам. И боли ме.

 

Ръце, които сплитаха се през нощта,

Сега висят отпуснати…и няма я страстта…

 

Очите ни избягват онзи миг, когато

Признаваме, че просто бягаме. Безгласно.

 

Таксито идва. Още няколко безсмислени минути.

Кафето е със захар, а горчи. Цигарата е люта.

 

Усмихваме се задължително, а гледаме встрани.

И страх ни е, че ще се видим след някакви си дни.

 

Вратата хлопва. Точка. И спасени сме. Завинаги.

И заскрежени са прозорците. И зимата е ледена.