Не ми идват рими напоследък. Ама една приказчица имам.            Дворецът празнуваше. Дни наред приеми, балове и официални вечери. След години на самота, лутане и мерене на десетки пантофи, Принцесата бе открила. Него. Принцът. Оркестърът свиреше, вихреха се танци, сладки приказки, барът едва смогваше. Както обикновено.         И Той се появи. Напет, вирнал нос, шкембе и униформа, подшмръквайки небрежно /подшмръквайки... Офффф/. Придворните дами ахкаха, охкаха и кокетничеха, надиплили корсажи със скъпоценности, букли и премрежени погледи.        Принцът, с чаша в ръка, рецитираше древни поеми, играеше роли, разказваше военни подвизи, размахваше в несвяст излъсканата сабя, покосила поне два дракона, неколцина орки и една дузина джудженца, откраднали съседските кокошки. Истински паун. Кралски.        Вечерта напредваше, питиетата също. Принцът кръжеше между масите, опиянен от самолюбие и шампанско, а Принцесата... Принцесата наблюдаваше съкрушена тоя фарс, душичката и свита, трепереща като на премръзнало врабче. Чудеше се, аджеба, дали не е сбъркала пантофЪт. Отново. /Аман от тия китайски боклуци, дето хикс-елът става само за 13-годишни дечица!/   /... Тук ще пропусна и феите, и един елф, и техните вълшебства и съвети, ‘щот много, и все такива едни...загрижени, пърхащи, с прашец или валерианови отвари.../          Удари дванайстият час. Динг-донг. Няколко пъти. Балната зала с гръм и трясък се превърна в обичайната, опушена квартална кръчма, а каляската - в очукана полицейска „Астра”, която с виеща сирена отпраши в мрака да обгрижва националната и други сигурности.        Придворните, запретнали фусти, подпетили калеври, увесили нос, провлачиха крака по дъждовния, пуст тротоар към друг бал, в друга приказка. Принцът се втрещи, миг преди да се превърне в бутилка. Водка „Флирт”, дето запазва спомените. Ей там, на рафта. Една капачка само се търколи по стълбите и цопна в калната локва отпред.       Принцесата се поогледа озадачено, подритна някаква вехта фуражка към прашния ъгъл, кръстоса крака на бара и си наля едно двойно с лед. От джубокса тихичко се носеше нежен напев:    „Привечер. И нищо се не чува. В здрачината селска тишина. Добър вечер! Мама ме целува. Дюлята излъчва светлина. Мама ме целува. В двете длани мъжко, необръснато лице. „   Винаги, ама тайно, съм се кефила на Веселин Маринов. Нощем.