Има дни, в които не ми се излиза от вкъщи. Всъщност, излизам,  а на втората крачка неистово ми се иска да се върна обратно под юргана. Да се захлупя с възглавницата и да заспя зимен сън. Домашната лудница изобщо не ми пречи. Не чувам и не виждам. 
  Като днес. Излюпих се рано-рано, ухилена до ушите, както всяка сутрин, прегърнала любовно цялата вселена. Няма по-сладко от първото кафе, димящо в студенината. Споделено с няколко други ранобудници, с които пък след работа се наливаме с бира на същия леден бар. На крак, и в двата случая. Само дето привечер не се усмихваме, ами се хилим видиотено. 
  Та, изнизвайки се от кошарката, в едно такова ведро и лъчезарно състояние на духа, нарамила гордо купища задачи, се впускам в така добре позната квартална олелия. Пък и празник уж. Е, не е наш си, традиционен /сега ще ме наругаят една купчина патриоти, знам бе, хора, не е редно, ама...нали сме се юрнали да се асоциираме.../, и щъкат навсякъде едни малки, смешни духчета и вещички с лъскави торбички, жадни за лакомства и пакости, как пък да не им се зарадваш? Малко цвят и щуротевина в тоя еднообразен, мърляв град не са излишни никому. Мисля.
   Разсеях се нещо.
   Има дни, в които, по неизвестни причини, повечето гадове човешки изпълзяват от зловонните си дупки, изпълнени със злъч и омраза. Едновременно. Пъплят околовръст, сеейки отрови. Или се обаждат се по телефона. И ти съскат зловещо в ухото. В тия дни започвам да вярвам, че Адът не само съществува, ами от време на време отваря оная прогнила порта и пуска цялата сган на почивка. Да внесе смут из белия свят. Моят бял свят. 
  С тия, пъплещите, нямам грижи. Газя смело, мачкам наред, едни кубинки имам отпреди десетина години, дето работят безотказно. Хрущят черупки и зъбки в несвяст. Ама се намират и модерни гадини. Еволюирали. Ъпргейднати, на чист български. Щот" по пътя от Адската порта до Светлината, са се научили да си пишат трите имена почти без грешки, с прилежащите главни букви. И говорят. Измежду нечленоразделните звуци се долавят цели думи. Батееее, к"во стаа? Бре, настъпваш гадината, а тя, вместо да пукяса, дели се. Безполово. А тия, отделените, размножени, направо съсипват системата. Моята система. 
   Има дни, в които просто трябва да си останеш вкъщи. Под юргана. Най-много да подадеш нос по някое време, щото от кухнята се носи аромат на кифлички и пилешка супа. И кафе. Пухчо мърка, Кучо хърка.